“За някои от нас играта въобще не е лесна, защото познаваме какво посмешище са повечето погребения, повечето живуркания и повечето съдби. Обградени сме от мъртъвци, които ни управляват, и това е така, понеже, за да се сдобият с тази власт, те трябва първо да умрат. Мъртвите са лесни за откриване – навсякъде около нас са; трудно е да се открият живите. Обърнете внимание на първия човек, с който се разминете по тротоара – светлината е напуснала очите му, походката е недодялана, груба, грозна; дори и косата му, като че ли расте някак изкуствено. Съществуват още много признаци за смъртта – едно от тях е чувството за радиация; мъртъвците изхвърлят лъчения, смрад от една мъртва душа, която може да те накара да си върнеш обяда, ако твърде дълго я поглъщаш.
Да откриеш Живота и да го запазиш до смъртта
това е проблемът в нашето страхливо и хартиено
общество, каза котката, докато скачаше със задника
назад.
Имахме някои добри учители в изкуствата. И някои много лоши. Но през историята на народите, всички лидери през вековете, останали зад нас, нашите политически водачи, бяха лоши учители и ни заведоха до улица без изход. Лидерите на нашата държава бяха зли, тесногръди и глупави мъже… Понеже, за да поведат мъртвите маси, нашите тъй наречени водачи трябваше да изговарят мъртви думи и да проповядват мъртви похвати (и войната е един от тези похвати), за да могат да бъдат чути от мъртвите мозъци. Историята, която е изградена като пчелен кошер, не ни е оставила нищо друго освен кръв, мъчения и лишения – дори и сега след почти 2000 години полухристиянска култура, улиците са пълни с пияници, бедняци и гладуващи, с убийци и полиция и самотни инвалиди, с новородени натикани в средата на тази останала помия – обществото.
Не знам дали някога светът ще бъде спасен; ще бъде нужен някакъв огромен и почти невъзможен обрат. Но ако не можем да спасим света, тогава поне ни оставете да разберем какъв е той, къде сме ние.
Можете да откриете много кандидати за световни спасители. Но за жалост, повечето спасители на света са от онези, мъртвите. Забравили са, незнайно защо, да спасят себе си.”
Чарлс Буковски 1966 г.
