Езикът на аспаруховите българи, наричани още прабългари, принадлежи към тюркското езиково семейство, включващо повече от тридесет езика.
Други езиковеди смятат, че прабългарският има много общи черти с иранските езици и схунския. Не са малко и тези специалисти, които търсят паралели с огромното семейство на алтайските езици, към които принадлежи и тюркската група.
Смята се, че езикът на аспаруховите българи се говорил по земите на Дунавска България до края на IX век, когато за официален е приет старобългарският – езикът на светите братя Кирил и Методий, който се основава на славянското солунско наречие, част от голямото индоевропейско езиково семейство.
Езикът на прабългарите напълно е претопен от славянския, но освен името България, в съвременния български език остават още няколко красиви думи, завещани ни от хан Аспарух.
„Бисер“; „Бъбрек“; „Белег“; „Болярин“; „Газя“; „Губер“; „Кумир“; „Колчан“; „Калпак“; „Корем“; „Пале“; „Сан“; „Сиромах“; „Тояга“; „Чертог“; „Урва“; „Шубрак“; „Шаран“; „Шейна“; „Шиле“
