Лондонският мирен договор от 17 май 1913 година е договор между държавите от Балканския съюз (България, Сърбия, Гърция и Черна гора) и Османската империя, с който се слага край на Балканската война (1912-1913). Претърпяла поражение във войната, Османска империя е принудена да отстъпи на съюзниците почти всичките си балкански владения (в т. ч. Македония, Албания, Епир, Косово, Санджак, Беломорска и Одринска Тракия). Договорът урежда създаването на албанска държава. Споровете между България, Сърбия и Гърция за подялбата на Македония остават нерешени.
След подписването на Лондонския мирен договор отношенията в победилата коалиция се изострят. Договорът слага край на войната, но не премахва военната обстановка на Балканите. Причината е възникналото напрежение между основните играчи в победилата коалиция.
Ако преди година България успява чрез дипломация да създаде действащ и успешен блок срещу Османската империя, то в месеците около подготовката на мирния договор в Лондон София изпада в международна изолация.
Според някои историци заслепен от военните успехи цар Фердинанд заповядва на 16 юни 1913 г. армията ни да нападне доскорошните съюзници Гърция и Сърбия.
Така започва Втората балканска война, по-известна като Междусъюзническата, или като “престъпното безумие”. Тя се води между България, от една страна, и, от друга – бившите й вече съюзници от Балканския съюз – Сърбия и Гърция, а по-късно и Румъния и Османската империя. Войната завършва със загуба за България, окачествена като Първата национална катастрофа.
До сблъсъка се стига поради нерешените предварително спорове между съюзниците за подялба на окупираните от тях в резултат на Балканската война територии в Македония и Тракия и отказа на Сърбия и Гърция да предоставят на България всички земи в двете области, населени предимно с етнически българи. Великите сили пък допълнително разпалват конфликта, за да изпробват чрез него потенциалната сила на своите съюзници в региона.
На 16 юни българските войски преминават демаркационната линия в Македония и настъпват едновременно срещу сръбските и гръцките армии, без да обявят война. Българското настъпление е спряно и се разразява двуседмична кървава позиционна война. Въпреки че воюва едновременно с двама противника, българската армия е на път да спечели войната, но в решителния момент България е атакувана в гръб от Румъния и Турция. Изправен през заплахата дори София да бъде окупирана, цар Фердинанд капитулира и в средата на юли иска примирие. В резултат на конфликта България губи повечето придобивки от Балканската война.