Начало Новини Изкуство Валери Петров: "Аз съм човек на надеждата."

Валери Петров: "Аз съм човек на надеждата."

2283

Преди две години на 27 август 2014 г. след прекаран инсулт на 94-годишна възраст почина големият български поет, сценарист, драматург и преводач от еврейски произход, известен с брилянтните си преводи на Уилям Шекспир на български език, акад. Валери Петров. Той е роден на 22 април 1920 г. с името Валери Нисим Меворах, а Валери Петров е неговият литературен псевдоним. Майка му – Мария Петрова, е преподавателка по френски език в столични гимназии, а баща му – д-р Нисим Меворах, е професор по правни науки, специалист по семейно право, виден адвокат, обществен деятел и дипломат – посланик на страната ни в САЩ, представител на България в ООН.

На 15 години Валери Петров издава първата си самостоятелна книжка – поемата „Птици към север“, стихове печата през 1936 г. в сп. „Ученически подем“, а през 1938 г. излиза от печат първата му книга „Птици към север“ с псевдоним Асен Раковски. По-късно пише поемите „Палечко“, „На път“, „Ювенес дум сумус“, „Край синьото море“, „Тавански спомен“ и стихотворния цикъл „Нежности“. През 1944 г. завършва медицина в Софийски университет, като известно време работи като лекар. През есента и зимата на 1944 г. е част от екипа на Радио София, после участва във втората фаза на войната срещу нацистка Германия като военен писател в редакцията на вестник „Фронтовак“. След войната е един от основателите и заместник-главен редактор на вестник „Стършел“ (1945-1962). Служи като лекар във военна болница и в Рилския манастир.

От 1947 до 1950 г. работи в българската легация в Рим като аташе по печата и културата. През тези години пътува до Америка, Швейцария, Франция като делегат на различни форуми. По-късно, завръщайки се в България, е редактор в Студия за игрални филми „Бояна“, редактор на издателство „Български писател“ и Народен представител в Седмото ВНС (1990-1991). Валери Петров е академик на БАН от 2003 година, вписан е в почетния списък на Международния съвет за детска книга заради „Пет приказки“, номиниран е за Нобелова награда.

Валери Петров
Валери Петров

Нещо много лошо се извърши в душите на хората и в отношенията им днес като резултат, безспорно, на социалните и политически промени от последните години. Най-често срещаният тип на човека – поне в градовете – е станал съвсем друг -далеч по-лош, по-груб, по-себичен – искате ли още квалификации? Добре: по-невъзпитан, по-некултурен, по-лишен от духовност в сравнение с този, който населяваше времето, в което протече животът ми. След Девети септември, а и преди него. Най-лошите черти от психиката на народа ни изскочиха на обществената повърхност и потиснаха добрите: честността, скромността, добротата, трудолюбието. Думите ми са силни, но и болката ми е такава. Дано този, който ги нарече „старческо мърморене“, излезе прав! Но, не, други са станали критериите за добро и зло, други – знаете какви – са станали главните пружини, „мотивациите“ (както е модно да се казва сега) на живота ни, личен и обществен. Не мога да се начудя на това, което стана, и което още става. Чуйте музиката, която се носи във въздуха, вижте равнището на хумора, който се излъчва от екраните…”

В памет на големия Валери Петров ви представяме света на човека така, както поетът го видя.

Млади хора, на помощ елате ми
в една есен подобна на таз,
щом напуснат ме сетните атоми
на живеца, заложен във нас.
Стоп! – кажете ми, почнал е залезът,
всички стихове вече да спрат.
Докажете ми с точна анализа
че е правилен вашия съд.
Из „Гореща молба“

***

По съкращение на щата
бе уволнена радостта
и се разбъркаха нещата,
подобно есенни листа.
Не ми е хубаво и даже,
направо доста ми е зле.
Какво в утеха ще ми каже
това разкаляно поле?
Какво тез къщи с балкони,
неогласявани от смях,
таз Витоша под небосклони,
останали без чудо в тях?
Из „Тъжен миг“

***

И както тече си на човека живота
между три неприятности и два анекдота,
изведнъж като някаква тържествуваща нота,
като гръм от небето,
като експлозив,
от който светът
става свеж и красив –
Щастие! Щастие!

И нов, непознат,
сякаш целият град
в това чудо невиждано взима участие,
и си казваш: – До днес
как живял си ти без
щастие, щастие!

Но както със щастие е изпълнен човека,
той привиква със него, тъй че лека-полека
това, новото, също става стара пътека
и само нарядко
за секунда едва
поразява те споменът:
– Какво беше това
„Щастие! Щастие!“?
Из „За щастието“

***

Мисля си: значи когато
бях вчера така натъжен,
листчето с радост богато
е вече летяло към мен!
Значи така ни се струва
понякога черен светът.
Хора, недейте тъгува –
добрите писма са на път!!!
Из „Добрите писма“